Когато си останал сам,
kогато си попаднал там.
Където ти си минало
и всичко е изстинало.

Когато вече нямаш път,
когата леден е дъхът,
когато те прегръща мрак
и чувстваш се оглозган пак.

Когато уморен стоиш
и нямаш сили да решиш
дали да търсиш нова цел
със волята назаем взел.

Когато си застанал пак
на голия пустинен бряг,
където в мътната вода
се дави твоята душа.

Колко много грозота,
колко искренна помия,
страшна злобна суета,
но не можеш да се скриеш.

Колко подлост и тъга,
колко лъжене за всичко,
колко страшна пустота,
правеща те безразличен.

Когато се запиташ ти
къде са твоите мечти,
когато безполезно пак
опиташ да намериш бряг.

Когато отчужден стоиш
и нямаш сили да простиш
дори на себе си напук
сполуката на някой друг.

Колко хора с две лица?
Колко бедстваща омраза?
Колко люта е мисътла
е за другите зараза.

Колко ти и колко са,
колко ти успя да бъдеш
колко вярваш ти сега,
че ще бъдеш още.

Колко вярваш във новия ден?
Вярваш сега.
Колко вярваш във свойта съдба?

Колко вярваш в красиви неща?
Вярваш сега.
Колко вярваш във свойта душа?

Колко?